В средата на IX в. славянските земи имат държави, закони и търговия, но нямат собствени книги. Богослужението е на гръцки или на латински, езици, които хората не разбират. Княз Ростислав от Моравия иска да промени това и изпраща пратеници във Византия. Отговорът е мисия, начело с Константин-Кирил Философ и брат му Методий. Преди да тръгнат, те трябва да решат нещо, което изглежда техническо, а всъщност е културно: как да се запише език, който няма азбука.
Кирил създава глаголицата — азбука от 38 букви. Тя не е приспособена гръцка азбука; тя е нова система, с геометрични форми, които понякога приличат на кръг, кръст или възел. Всяка буква има име и числова стойност, защото средновековната книга е и календар, и сметка. Първите букви се четат „аз, буки, веди, глаголи, добро“; оттам идва и името на азбуката — от „глагол“, тоест слово. Глаголицата е точна, но трудна за писане и за обучение.
В края на IX в. в Преслав, столицата на България, възниква втора азбука. Кирилицата взема гръцкото унциално писмо — буквите, с които се пише гръцкият в книгите — и добавя знаци за звуци, които гръцкият няма: б, ж, ч, ш, щ, ъ, ь, ю, я. Резултатът е азбука, която изглежда позната на всеки, който е виждал гръцки текст, и се учи по-бързо. На събора в Преслав през 893 г. тя се налага в богослужението и в администрацията.