Репетиционната зала е бивша читалищна стая с високи прозорци и стар роял, който никой не настройва. Жените идват след работа, с чанти и с разговори, които спират, когато диригентът вдигне ръка. Първият тон не е красив; той е пробен, търсещ. После един глас се задържа, втори се присъединява, трети влиза по-високо и стаята сякаш се затопля. Пеенето започва не с обща нота, а с общо дишане. Точно това е нещото, което не се вижда на концерт и което прави хора различен от сбор от гласове.
Българското хорово пеене има два корена. Единият е църковният: пеене по византийски образци, подредено в осем гласа, предавано устно и записано с невми. Другият е селският: песни, които се учат на нива, на хоро и на седянка, с открит глас и с усещане кой кога влиза. Църквата дава на пеенето дисциплина и институция; селото дава тембър, размери и свобода. Двете традиции се срещат в училището и в читалището, където през XIX и XX в. се създават първите светски хорове.
Селското многогласно пеене е това, което светът разпознава като „български гласове“. То не е хармония в западния смисъл, а диафония: един глас води, друг го придържа, трети се провиква. Размерите често са неравноделни — 7/8, 9/8, 11/8 — и затова песента сякаш куца, докато не започнеш да броиш. Гласът е открит, понякога остър, без вибрато. Красотата е в плътността, не в мекотата. За външното ухо това звучи архаично; за местните то е просто „как се пее“.