Българската естрада е продукт на институции, а не на пазар. Радиото, телевизията, издателство „Балкантон“ и фестивалът „Златният Орфей“ в Слънчев бряг решават кой ще бъде чут. „Златният Орфей“ събира изпълнители от цяла Европа и десетилетия наред е най-важната сцена за поп музика в страната. Затова естрадата има професионален звук, аранжимент и оркестър — нещо, което днес се губи, защото се губи и оркестърът.
Първото поколение пее с микрофон, но мисли като сцена. Емил Димитров създава „Моя страна“ — песен, която може да се пее от стадион, защото има проста мелодия и ясен припев. Лили Иванова строи кариера върху тембър и дисциплина, Йорданка Христова — върху сценично присъствие, Паша Христова оставя малко записи, но „Този свят е тъй прекрасен“ остава в паметта на няколко поколения. Това са различни стратегии за една и съща професия.
Вторият стълб са вокално-инструменталните ансамбли. „Тоника“, „Сигнал“ и „Диана Експрес“ работят с електрически инструменти и многогласно пеене, а песните им са по-близо до западния поп, отколкото до шлагера. Паралелно съществува рок линия: „Щурците“ и „ФСБ“ имат собствени автори и собствени текстове, които не минават през естрадния вкус. Разликата не е само в китарите, а в това кой решава какво е допустимо.