Фолклорните области не съвпадат с административните. Те са звукови: диалект, инструмент, начин на пеене и хоро. Ако чуеш провлачен висок тон и каба гайда, вероятно си в Родопите; ако чуеш зурна и тъпан с бърз 11/8, си в Пирин; ако чуеш два гласа, единият от които държи високо, а другият — бас, си в Шоплука. Картата на песента е по-стара от всяка административна карта.
Добруджа е житница и това се чува. Песните са широки, жътварски, с дълги фрази; кавалът и гайдата водят мелодията, а текстът говори за нива, клас и слънце. Хорото е умерено, защото е за прашни крака, а не за сцена. Добруджанската песен е най-„равната“ от всички — малко украшения, много дъх. Затова тя е и най-лесната за възпроизвеждане от човек, който не е от областта.
Тракия е обратното: бавно и тежко. Тракийската песен започва с „извикване“ — дълга фраза, която сякаш вика някого през поле, — и едва после влиза ритъмът. Гъдулката и кавалът свирят в унисон, а гласът често е два: един води, друг „вие“ отгоре. Тракийската сватба е цяла драматургия с музика, а не просто празненство — с посрещане, плач, благословия и хоро.