Съвременната българска проза започва с едно откритие: селото не е идилия, а странно място. Йордан Радичков в „Неосветените дворове“ и „Свирепо настроение“ смесва фолклор, абсурд и много точен слух за речта. При него може да има човек, който разговаря с трактор, и това не е шега, а начин да се опише свят, в който старото и новото още не са се разбрали. „Ние, врабчетата“ показва същия метод в по-лек, почти детски регистър.
Николай Хайтов прави нещо различно: той дава думата на разказвача. В „Диви разкази“ историите звучат като записани на глас, с родопски диалект и с паузи. Това е техническа смелост — литературата имитира устна реч, без да я ограбва. „Капитан Петко войвода“ показва същия метод в по-голям мащаб, като превръща биографията в легенда. При Хайтов разказвачът е по-важен от автора и това е цялата точка.
Ивайло Петров в „Хайка за вълци“ изследва вината на колектива. В селото всеки знае кой е участвал и кой е мълчал, но никой не иска да го каже на глас. Романът е за това как общността се самозаклейва. В „Преди да се родя и след това“ той обръща посоката и пише спомен за свят, който вече го няма. Двете книги се четат заедно: едната е обвинение, другата — сбогуване.