Соцреализмът е най-лесно разбираем, ако го гледаш като жанр с правила, а не като убеждение. Правилата са прости: героят трябва да е положителен, конфликтът — между новото и старото, средата — работническа или селска, финалът — потвърждаващ посоката. Който ги спазва, получава публикация; който не, получава критика. Затова много текстове от епохата си приличат по структура, дори когато авторите им са различни хора с различен талант.
Естетическата основа е реализъм плюс задача. От реализма идва изискването за типичност: героят трябва да е типичен за своята среда и епоха. От задачата идва изискването за идейност: текстът трябва да възпитава. Двете изисквания често се бият, защото типичният човек рядко е образец, а образецът рядко е типичен. Точно този сблъсък обяснява защо едни книги от периода се четат, а други са само документ.
Затова най-добрите книги от периода са тези, в които схемата не издържа докрай. „Тютюн“ на Димитър Димов е фамилна сага за тютюневия капитал: наследство, страст, измама, самоубийство. Борис Морев не е положителен герой — той е морално счупен човек — и точно това прави романа жив. Когато критиката иска образец, тя получава обратното, и книгата печели. Димов пише по правилата на реализма, но не по правилата на схемата.