Между двете войни българската литература заприличва на град: има квартали, списания и кавги. „Везни“ събира символистите, „Златорог“ дава критическия тон, „Пламък“ на Гео Милев удря с експресия. За читателя това е объркващо, но за литературата е здраве: никой не диктува какво е правилно и всяка школа трябва да се защитава с текст, а не с длъжност. Списанието става мястото, където се води спорът.
Димчо Дебелянов е най-тихият глас в шума. „Да се завърнеш в бащината къща“ е стихотворение за завръщане, което е невъзможно — вратата е там, но ти вече не си същият. „Скрити вопли“ е книга за войната, в която ужасът е предаден с шепот, а не с вик. Затова Дебелянов остава четен: той не обяснява тъгата, а я оставя да се чуе. Неговите стихотворения са къси и това не е случайно — болката не търпи дълги изречения.
Елисавета Багряна прави нещо, което до нея е рядкост: пише женски глас без извинение. В „Кукувица“ тя пита защо трябва да се подчинява, в „Вечната и святата“ възпява плътта и земята. Поезията ѝ е конкретна — мирише на трева и на море, — но под нея стои въпросът за свободата на жената в патриархално общество. Затова тя е неудобна за онова време и напълно разбираема за следващото.