След Освобождението литературата изведнъж получава държава, столица, вестници и читатели, които знаят да четат. Това променя всичко: вече не е нужно да пишеш само за да събудиш, а за да обясниш какво се е получило. Появява се и нова фигура — професионалният писател, който живее от хонорари и държавна служба. Затова следващите десетилетия са години на разочарование и на голям роман.
Иван Вазов е фигурата, която свързва двете епохи. „Под игото“ е роман за въстанието, писан след него, и точно това разстояние му дава сила: той знае как свършва и затова може да позволи на героите да се съмняват. „Епопея на забравените“ връща на героите име и биография, а „Дядо Йоцо гледа“ прави от слепотата метафора на националното закъснение. Стихотворение на Вазов, сложено на музика от Емануил Манолов, става „Хубава си, татковино“.
Алеко Константинов е антидотът. „Бай Ганьо“ е поредица от пътеписи, в които героят пътува из Европа и навсякъде прави впечатление — лошо. Алеко не се присмива на селянина, а на новобогаташа, който носи родното си като неудобство. „До Чикаго и назад“ е същият метод, приложен към Америка: наблюдател, който не се прави на очарован. Иронията му е точна, защото той самият е бил в салона, за който пише.