Историята на възрожденската литература започва не с печатница, а с един ръкопис, който се преписва на ръка. Паисий Хилендарски пише „История славянобългарска“ в манастира на Атон и влага в нея не само факти, но и тон: „О, неразумний юроде, защо се срамиш да се наречеш болгарин?“ Това изречение е литература, защото работи с чувство за срам и достойнство, а не само с аргумент. Ръкописът се разпространява в десетки преписи, защото няма как да се купи.
Софроний Врачански прави следващата стъпка — от ръкопис към печат. „Неделник“ е сборник с неделни поучения на разбираем език и е първата печатна книга на новобългарски. Още по-важно е „Житие и страдания грешнаго Софрония“ — автобиография, в която авторът говори за себе си като за човек със страх, грешки и избори, а не като за светец. Българската проза започва с „аз“ и това е по-голяма новост от която и да е тема.
Петър Берон в „Рибният буквар“ въвежда нещо ново: учебник, който учи не само на четене, но и на природа, числа и хигиена. Оттук тръгва светското училище и дългият спор за езика — колко да е църковен, колко народен. Този спор не е академичен: ако книгата не се разбира, тя не може да убеди никого. Затова авторите постоянно се питат за кого пишат — за манастира, за класната стая или за селския площад.