Пътят към Рилския манастир върви по долината на Рилска река и на места е толкова тесен, че две коли се разминават трудно. Отляво и отдясно стените на планината се вдигат почти вертикално, дърветата са букови и смърчови, а водата се чува през цялото време. Манастирът се появява изведнъж — първо като петно от боядисани фасади между дърветата, после като четириъгълник, който затваря пространството около себе си. Човек разбира, че е в обител, не защото вижда кръст, а защото дворът е тих по начин, който улицата не познава.
Иван Рилски не е построил нищо. Той е живял в пещера, после в дънер, после в къща, която сам си е направил, и е отказвал да бъде игумен, защото властта е била това, от което е бягал. Манастирът е дело на неговите ученици, които се заселват около мястото, където е живял, и превръщат една отшелническа биография в институция. Това е важна разлика: светецът дава авторитет, а учениците — сграда, правило и икономика. Мощите му са били и политически капитал: който ги държи, държи и поклонниците.
Хрельовата кула е единственият оцелял свидетел от средновековието и тя е странна сграда. Пет етажа, тесен план, стълбище в стената, параклис на върха — тя е едновременно отбранителна точка и молитвено място, което означава, че защитата и вярата са били едно и също решение. През 1335 година протосеваст Хрельо я строи като дар и оставя надпис, който днес е учебникарски пример за средновековен български език. Кулата е строена без хоросан в носещите зидове — камъните са подредени и вързани с дървени елементи, които поемат разтег, и точно това я е запазило при пожари и земетресения.