Лозето е най-старата промишлена култура в българските земи и най-лесно разпознаваемата по изоставените си остатъци. Когато човек върви из Тракийската низина и види редица от стари колове, обрасли с шипка, това почти сигурно е лозе, изоставено преди тридесет или четиридесет години. Коловете са по-трайни от лозите и остават, когато стопанинът е спрял да идва.
Траките оставят в тези земи не само съдове, а и навик. Гръцките автори описват тракийското пиене на вино без вода като признак за грубост, което означава, че са го забелязали като разлика. Златните ритони и фиали от Могиланската могила край Враца показват, че виното е участвало в обреда на властта, а не само в храненето. Римляните наследяват лозята и ги подреждат по правила: сортове, резитба, съдове, изба. От този слой остават думите — „вино“, „лозе“, „бъчва“ имат славянски и латински корени, които се преплитат.
Средновековният манастир е бил идеалният винопроизводител. Той има земя, работна ръка, изба и постоянна нужда от вино за литургия, което означава, че производството не зависи от пазара. Манастирските лозя са били малки, но добре поддържани, а лозарите са били част от общината, не наемни работници. В късните османски векове тази структура се запазва: християнската община плаща данък, произвежда за себе си и продава излишъка на търговци, които возят бъчви до Цариград и до Влашко.