Една и съща стая, три снимки. Първата е направена от вратата и показва всичко: легло, бюро, стол, прозорец. Втората е отблизо — чаша, захвърлен бележник и сноп светлина върху праха. Третата е от пода, диагонално, с таван, който се среща със стената под ъгъл. Нито една от трите не е по-вярна от другите. Те показват различни неща за една и съща стая. Затова две снимки на една стая могат да бъдат по-различни една от друга, отколкото две снимки на различни стаи. Точно това е авторството във фотографията: не натискането на копчето, а изборът къде да застанеш.
Технически снимката е извадка. Светлината пада, обективът я събира, затворът пуска точно определено количество за точно определено време. Всяко от тези решения изключва други. Кадърът е рамка, която отрязва. Експозицията решава кое ще е светло и кое ще изчезне в сянка. Фокусът решава кое ще е ясно. Затова фотографията е по-близо до писането, отколкото до рисуването: тя не създава света, а го подбира. Ето защо фотографията е изкуство на отказа: всяка снимка е избор какво да не бъде показано. И подборът е толкова по-силен, колкото по-малко се забелязва.
Разликата между снимка на нещо и снимка за нещо е важна. Първата документира: това е сградата, това е човекът. Втората твърди: тази сграда е самотна, този човек чака. Средствата са същите, но целта е друга. Поради това улицата, заснета по обед, изглежда като архив, а същата улица привечер, с дълги сенки, изглежда като разказ. Нищо не е добавено. Просто е избрано време, място и рамка. Фотографът не лъже. За тази причина един и същ обект може да бъде документ за един и разказ за друг, без нито един от двамата да лъже. Той избира и изборът е твърдение.