В пет сутринта долината още е мокра от роса, а по междуредията вече има хора с торби през рамо. Берачите не говорят много. Пръстите работят по-бързо от очите: цветът се хваща за дъното, откъсва се с едно движение и пада в торбата, която стои разтворена на корема. Около седем часът слънцето минава над билото и започва да става топло, а това значи, че маслото в цвета започва да се губи. Затова бригадата се движи по посока на сянката и никой не сяда за почивка, докато трае хладът.
Розата е докарана тук, а не е родена тук. Маслодайната дамасцена идва от Персия и през османските земи се разпространява към Тракия, където намира рядко съвпадение: варовита почва, надморска височина около четиристотин метра, прохладен въздух от Стара планина и пролетни дъждове, които падат точно преди цъфтежа. Първите дестилерии се появяват в началото на XIX век, когато розовата вода вече е стока за аптеки, църкви и хареми, а маслото — рядка съставка, която се продава на грам.
Химията на този цвят е чудовищно сложна. В една капка масло има стотици съединения — цитронелол, гераниол, нерол, розен оксид — и пропорциите между тях зависят от сорта, от почвата, от часа на бране и от начина на варене. Именно затова българското масло се разпознава в парфюмерията като топло и плътно, докато маслата от други места звучат по-плоско. Никой не е успял да сглоби убедително копие от синтетични съставки: сместа мирише на роза, но не се държи на кожата като роза.