Стара планина е гръбнакът на България в буквален смисъл: около 530 километра дължина от долината на Тимок при Брегово до нос Емине, ширина между 15 и 50 километра и средна надморска височина 722 метра. Най-високият връх е Ботев — 2 376 метра, трети в страната след Мусала (2 925) и Вихрен (2 914). За Европа това е ниска планина; за България е линията, по която страната се дели на две.
Скалите ѝ не приличат на родопските. Тук има палеозойски гранити, мезозойски варовици и пясъчници, нагънати в дълги гънки и после разсечени от разломи. Затова билото не е едно: редуват се по-високи масиви, по-ниски седловини и места, където варовикът се е пропаднал в карст. От тази геология идват и водопадите по северните склонове, включително Райското пръскало — 125 метра, най-високото в страната.
Хребетът е и вододел. На север реките слизат към Дунав — Искър, Осъм, Янтра, Русенски Лом; на юг — към Марица, Тунджа и Камчия. Разликата се усеща веднага: северните склонове са по-влажни и по-зелени, южните — по-сухи, със сняг, който се стопява по-рано. Затова и горите се различават: бук и габър на север, дъб и цер на юг, а над тях — букови и иглолистни пояси, които на места са останали почти непокътнати.