В края на 80-те години българската икономика изчерпва ресурсите си. Задълженията към западни кредитори растат, производството е неефективно, а недостигът на стоки се усеща в магазините. Властта отговаря с кампании и ограничения, а не с реформи. През 1984–1989 година е проведена принудителна смяна на имената на българските турци, която предизвиква съпротива и международни критики, а през 1989 година стотици хиляди напускат страната. Тази криза отслабва режима и прави промяната неизбежна.
На 10 ноември 1989 година пленумът на управляващата партия приема оставката на Тодор Живков. Първоначално промяната изглежда като смяна на ръководител, а не на системата, но обществото се активизира бързо. Появяват се независими сдружения, екологични протести и опозиционни издания, а в началото на 1990 година е сформиран широк съюз на демократичните сили. Кръглата маса между властта и опозицията се превръща в механизъм за договаряне на правилата на прехода.
Изборите през юни 1990 година дават мнозинство на реформираното крило на старата партия, но опозицията влиза в парламента и получава публична трибуна. Великото народно събрание приема нова конституция през юли 1991 година. Тя въвежда парламентарна република, избираем президент с ограничени правомощия, независими съдилища и широк каталог от права. Конституцията е компромис между старите и новите сили и затова съдържа както модерни гаранции, така и разпоредби, които по-късно стават предмет на спорове.