След Берлинския конгрес Източна Румелия съществува като автономна област под формалната власт на султана. Тя има собствена милиция, събрание и управител, който по устав е християнин. Първият управител е българин, но в администрацията и в съдебната система остават много турци и гърци. Българското мнозинство се чувства ограбено от решението на конгреса и смята, че областта е временна конструкция, която трябва да бъде поправена. Оттук идва и широката подкрепа за идеята за съединение.
Областта е около 33 000 квадратни километра с център Пловдив и с близо един милион жители, от които българите са малко над половината. Тя има собствен бюджет, милиция, съдилища и областно събрание; българският е официален език, а турският се използва наравно в администрацията. Уставът обаче предвижда, че статутът ѝ може да бъде променен само със съгласие на силите, подписали Берлинския договор. Точно тази разпоредба прави съединението невъзможно по законен път и обяснява защо акцията е подготвена като свършен факт.
Комитетите в Южна България работят няколко години, но през 1885 година положението става благоприятно. Напрежението между Великите сили около обединението на България създава несигурност, а в княжеството има сили, които искат бърза акция. През лятото в различни градове се провеждат събрания, а в Пловдив се подготвя план за завземане на управлението. Акцията е насрочена за началото на септември, за да изпревари евентуална намеса на османски войски.