„История славянобългарска“ е малка книга с огромно действие. Паисий Хилендарски я пише през 1762 година в манастира Зограф на Атон, без да разчита на печатница, и я разпространява чрез преписи. Текстът събира сведения за българските владетели, за църковните събори и за светците, но прави и нещо ново: твърди, че българите имат славно минало и заслужават да го помнят. Паисий обвинява съвременниците си, че се срамуват от езика и произхода си, и ги призовава да четат и да знаят кои са.
Софроний Врачански продължава делото в много по-трудни условия. Той е епископ, който напуска катедрата си и живее в изгнание, а през 1806 година издава в Румъния „Неделник“ — сборник с проповеди и поучения на разговорен български език. Книгата е предназначена за обикновените хора и затова е написана просто, без висок стил. Това е първата печатна книга на новобългарски и важен пример за идеята, че езикът на църквата трябва да бъде разбираем за всички.
Петър Берон дава на възраждането нещо, което липсва дотогава: светско образование. „Рибният буквар“ излиза през 1824 година в Брашов и освен азбука и текст за четене съдържа кратки уроци по естествени науки, морал и практически съвети. Наречен е така заради изображението на кит, което илюстрира разказа за Йона. Книгата показва, че българското училище може да бъде модерно и да учи децата на нещо различно от църковно пеене и писане на псалми.