Богомилството възниква в условия на дълбоко обществено неравенство. През X век българската държава е изтощена от войни, а църквата бързо се сдобива със земи, приходи и влияние. Селяните плащат данъци и десятък, а висшият клир живее в градовете и често е свързан с аристокрацията. В такъв контекст проповед, която казва, че богатството е дело на злото, намира слушатели. Поп Богомил не е самотен фанатик, а говорител на широко недоволство, което съществува и преди него в дуалистичните движения на Балканите.
Учението има ясна логика. Ако светът е сътворен от злото начало, то всичко в него — тялото, храната, сградите, обредите — носи печата на това начало. Оттук следва отказ от икони и кръстове, защото те са предмети, а не духовни символи. Оттук следва и отказ от кръщение с вода, от причастие с хляб и вино, от брак като църковен акт. „Съвършените“ живеят в пълно въздържание, а обикновените вярващи остават в света, но се стремят към същия идеал. Тази двустепенна структура позволява движението да расте, без да изисква от всеки пълно оттегляне.
Социалните последици са сериозни. Богомилите отказват да полагат клетва, а клетвата е основа на съдебния процес и на васалните отношения. Отказват да служат в армията, което ги прави ненадеждни поданици. Отказват да плащат църковни такси, което подкопава финансите на епархиите. Затова реакцията на властта е не само богословска, но и административна: събори, анатеми, наказания. Презвитер Козма пише, че богомилите се представят за смирени и постят, но подвеждат хората и развалят семействата и обществото.