Аспарух не създава държава от нищото. Земите на юг от Дунав вече са населени със славянски племена, които от началото на VI век постепенно заемат Балканите, докато византийската власт се задържа главно в укрепените градове и по крайбрежието. Българите идват като организирана военна сила с един владетел, с опит в степна война и с навик да сключват договори с империята. Съюзът между двете общности не е бил равен: българската аристокрация дава владетеля и войската, а славянските князе запазват земите и хората си срещу данък и военна помощ.
Победата при Онгъл през 680 година е важна, но решаващ е договорът от следващата година. Византия не е била в състояние да води дълга война на два фронта — срещу арабите на изток и срещу българите на север — и затова избира мира с годишен данък. Този данък е бил и признание, и унижение: плаща се на владетел, когото империята още вчера е смятала за варварин. За българите той има по-голяма стойност от плячката, защото превръща временния лагер в субект на международни отношения.
След смъртта на Аспарух около 701 година държавата преживява тежък период на натиск от изток. Хазарите, с които българите воюват още в степите, остават постоянна заплаха, а вътрешните борби между аристократичните родове отслабват ханската власт. Стабилизирането идва при Тервел, който през 705 година помага на сваления император Юстиниан II да си върне трона и получава за това областта Загоре на юг от Стара планина и високия византийски титул кесар. По-късно, при обсадата на Константинопол от арабите, българската войска се сражава на страната на империята.