След 1945 година десетки колонии стават независими. Индия, Индонезия, Виетнам, Гана, Алжир, десетки държави в Африка и Азия. В някои случаи независимостта идва след преговори и церемония с флаг; в други — след дълга война. Но във всички случаи новите държави наследяват нещо, което не са избирали: границите. Те са начертани в министерски стаи в Европа, често по линии на карта, без оглед на това къде живеят хората, които говорят един език. Затова независимостта наследява не само територия, а и спор за това кои хора са нация и кои са малцинство в собствената си държава.
Първата последица е, че независимостта не решава въпроса кой е „ние“. Новата държава има граждани, които преди са били разделени от колониална администрация, и има сънародници, които са останали отвън. Ето защо много от конфликтите след независимостта не са между бившата колония и бившия колонизатор, а вътре в самата държава — между групи, които колониалната система е държала заедно чрез сила и е разделяла чрез политика. Оттук държавата често трябва да създаде нация след като вече е създадена — процес, който в Европа е траял векове и там е минал през училище, армия и печат.
Втората последица е икономическа. Колониалната икономика е била устроена за износ: плантации, мини, железопътни линии до пристанище. Тя не е създавала вътрешен пазар и не е обучавала хора за индустрия. Поради това след независимостта новите държави имат инфраструктура, която води навън, и икономика, която зависи от цените на една или две суровини. Когато цената падне, бюджетът се срутва, а с него и обещанията на новите управляващи. По тази причина икономиката на много нови държави е била структурно уязвима още в първия ден и никое правителство не е можело да промени това за един мандат.