След 1945 година Европа е разделена от линия, която не е била нито река, нито планина. Тя е била политическа и се е виждала в най-обикновени неща: различен учебник, валута, тайна полиция и отговор на въпроса кой решава. Двете системи не са воювали директно помежду си, но са се борили непрекъснато — в Корея, във Виетнам, в Афганистан, в Африка, в космоса, в спорта, в кухните. Това е война, водена с други средства, и тя е оформила институциите, в които живеем днес. Затова в училище тя се изучава като епоха, а не като война — тя е начин на живот, който продължава четиридесет години.
Причината да не се стигне до пряк сблъсък е страхът, а не добротата. След появата на ядрените оръжия всяка голяма война между силите означава взаимно унищожение. Ето защо и двете страни водят войни чрез други — чрез съюзници, чрез преврати, чрез оръжия, доставени на местни сили. Това е евтино за великите сили и скъпо за страните, в които се води. Логиката е цинична и много стабилна: конфликтът се пренася там, където няма ядрени оръжия. Оттук войните в Корея и Виетнам не са били отклонения, а нормалната форма на конфликта — и са оставили разделени държави, които съществуват и днес.
Вторият механизъм е надпреварата в икономика и технологии. Който произвежда повече стомана, има повече танкове. Който има по-добри компютри, има по-добри ракети. Поради това инвестицията в наука става държавна стратегия, а не любопитство. Сателитите, които днес дават прогноза за времето, и мрежата, която днес носи видео, започват като военни проекти. Много от нещата, които изглеждат цивилни, са резултат от състезание, което е приключило преди десетилетия. По тази причина бюджетът за наука в онези години е бил политически документ, а не академичен въпрос, и учените са го знаели. Именно поради това и днес технологиите идват с държавен отпечатък.