Пристанището се усеща преди да се види: мирис на мазут и сол, шум от желязо, кранове, които се движат бавно и точно. До оградата има кафенета, където мъжете пият кафе в шест сутринта, а зад тях — складове, митница, спедиторски офиси. Градът е подреден около една функция: да прехвърля неща от вода на суша и обратно. Затова в пристанищните градове дори архитектурата е подредена по посока на кея, а не по посока на центъра. Всичко останало — банки, хотели, квартали — е израснало от този обмен.
Пристанището е място, където се сменя транспортът. Стоката идва по вода, където тонът е евтин, и трябва да продължи по суша, където е скъп. Затова печалбата е в прехвърлянето, а около него се появяват услуги: застраховка, складиране, кредит, ремонт, документация. Всеки от тези бизнеси има интерес да е близо до кея. Така един технически възел създава градска икономика, която живее от това да е на правилното място. Ето защо пристанището е повече договор между море и суша, отколкото инфраструктура: кеят е само неговият видим край. Когато мястото загуби значение, губи се и икономиката.
Контейнерът промени всичко. Преди него товаренето беше работа на много хора, които носеха чували и сандъци; след него един кран вдига кутия, която вече е пълна от завода. Това намали цената на превоза и увеличи обема, но съкрати работните места на кея. Пристанищата се преместиха извън града, където има място за площи и за автоматизация. Поради това днес старите кейове са места за разходка, а новите са далеч от центъра, зад ограда и под охрана. Старият кей остана празен и после се превърна в скъп квартал, защото гледката е хубава.