Една граница може да минава през нива и да разделя две села, които са се женили помежду си триста години. На едната страна има стълб с табела, на другата — същата нива. Никой не е преместил нищо; просто една линия е станала важна. Днес тя определя езика в училище, валутата в магазина и документа, с който пътуваш. Затова една линия на картата може да промени повече от цяла война, без никой да е стрелял и без никой да е загинал. Това е странното при границите: те са въображаеми и напълно реални едновременно.
Има няколко начина да се начертае граница. Единият следва река или било — изглежда естествено, но реките менят коритото си и планините имат много върхове. Другият следва договор, сключен след война, и тогава линията е резултат от това кой е имал по-силна позиция на масата. Третият е просто линия по карта, начертана с линийка от хора, които никога не са били там. Всички те изглеждат на картата еднакво. Затова е по-честно да се говори за политическа география, отколкото за природни граници, защото природата не чертае линии. Разликата е в това колко хора живеят от двете страни.
Когато границата реже общност, последствията се усещат за поколения. Семействата стават чужди, езикът на едната страна се изписва различно, пазарът, който е бил един, се разделя на два. Понякога проблемът е вода: изворът е от едната страна, селото — от другата. Понякога е път: училището е на пет километра, но през пункт. Това не е география, а ежедневие. Ето защо границите се помнят по-дълго от режимите, които са ги начертали, и често оставят спор след себе си. Поради това естествена граница е почти винаги политически израз, облечен като описание на природата.