В една зала без прозорци комитет от няколко души решава с колко да вдигне лихвата. Няма камера, няма вот, никой не е избиран от гражданите. Няколко седмици по-късно в цялата страна поскъпват ипотеките, фирмите отлагат инвестиции, а вносните стоки леко поевтиняват. Хора, които никога не са чували имената на тези хора, променят решенията си заради тях. Точно това е странната власт на централната банка: тя не управлява пряко никого, но определя цената на всички бъдещи пари. Тя е институция, чиято сила е в това, че почти никой не я вижда как работи.
Инструментите са малко на брой. Основната лихва определя колко струва да се вземе пари на едро; чрез нея се влияе на лихвите по кредити и депозити. Има и операции с ликвидност, изисквания за резерви и възможност да купува активи, когато пазарът спре да работи. Отделно има оръжие, което не се вижда в сметките: говоренето. Ако пазарите повярват, че банката ще удържи инфлацията, те сами започват да се държат така, сякаш вече е станало. Това е най-евтиният инструмент и най-лесно злоупотребяваният. Очакванията са толкова силни, че понякога вършат работата вместо самата лихва.
Независимостта има ясна логика. Политикът има хоризонт до изборите и изкушение да подхрани икономиката точно преди вот; ефектът идва бързо, а сметката за инфлацията — след мандата. Ако печатането зависи от премиера, инфлацията става политически инструмент. Затова мандатът се дава на институция с дълъг хоризонт и с публична отчетност. Но независимост без прозрачност е просто друга форма на безотговорност — решенията трябва да се обясняват, а не само да се съобщават. Затова отчетността не е украшение, а условие независимостта да бъде търпима в една демокрация.