Министърът на отбраната сменя началника на генералния щаб. Новината минава за един ден и никой не я обсъжда. Ако същата смяна беше станала без законово основание, без решение на правителството и без подпис на президента, това щеше да е началото на политическа криза. Разликата между двете ситуации не е в хората, а в процедурата. Армията е най-опасната институция в една държава именно защото има монопол върху силата — и затова въпросът кой я командва е по-важен от всяка друга политическа тема. Затова най-важните новини за армията почти никога не са за оръжия, а за това кой подписва и кой проверява.
В демокрацията армията е подчинена на цивилна власт. Това означава три неща: политическото ръководство се избира, военното командване се назначава и изпълнява, а бюджетът се гласува от парламента. Нито едно от трите не е достатъчно само. Ако цивилната власт назначава, но не плаща, армията търси друг източник. Ако парламентът гласува бюджет, но не знае за какво, контролът е формален. Работещата система има и трите елемента и те се проверяват независимо. Ето защо цивилният контрол не е едно решение, а набор от процедури, които трябва да работят едновременно и независимо една от друга.
Освен това има по-фини механизми, които изглеждат бюрократични и са решаващи. Военната клетва е към конституцията и закона, не към правителството. Заповедта има писмена форма и следа. Службите за сигурност се отчитат пред избрани органи, а не само пред министър. Офицерът има право да откаже явно незаконна заповед и това право е записано. Всяко от тези правила изглежда дребно, докато не се появи министър, който иска нещо различно от закона. Оттук най-добрата защита срещу политическа намеса е дългата традиция на писани заповеди, а не личната честност на министъра.