Между 1618 и 1648 година Европа се избива за вяра и за власт, а Германия губи огромна част от населението си. Войната започва като конфликт в една област и постепенно въвлича всички големи сили, защото всяка има интерес и всяка се страхува, че другата ще спечели. Армиите се издържат чрез грабеж на територията, на която се намират, и затова цивилното население плаща цената. Това е война, в която победата е по-малко важна от това да не загубиш. Затова тя е и пример за това, че войната се издържа от територията, а не от бюджета, който е бил планиран за нея.
Краят ѝ е по-важен от хода ѝ. Мирът, подписан през 1648 година, установява принцип, който изглежда очевиден и е напълно нов: всяка държава има суверенитет върху своята територия и никой друг няма право да се меси във вътрешните ѝ работи. Това е отговор на самата война. Ако причината за тридесет години насилие е била намесата на външни сили в религиозни спорове, тогава решението е да се забрани намесата. Логиката е проста и тя създава международната система, в която още живеем. Ето защо Вестфалия е по-важна от много битки: тя създава езика, с който държавите говорят помежду си и до днес.
Второто нововъведение е идеята за баланс на силите. Ако една държава стане прекалено силна, останалите се съюзяват срещу нея, независимо от религията и идеологията. Това не е морален принцип, а механизъм: той приема, че държавите преследват интерес, и се опитва да подреди интересите така, че никой да не надделее. Оттук съюзите се менят бързо и вчерашният враг става днес съюзник — не от лицемерие, а от аритметика. Поради това балансът не е справедливост, а процедура, която не позволява на никого да стане достатъчно силен, за да премахне процедурата.