Дете на четиринадесет години не иска да ходи на село при баба си всяка събота. Родителите смятат, че е каприз. Детето смята, че никой не го пита. Формално въпросът е семеен; правно той е за това дали детето има собствен интерес, който не съвпада с този на родителя. Дълго време законът е отговарял с не — детето е било обект на грижа, а не носител на права. Затова е добре да се пита какво иска детето, преди да се реши какво е добро за него. Промяната е сравнително нова.
Днес детето има права: на защита, на здраве, на образование, на игра, на име и гражданство, на изслушване. Последното е най-интересното, защото не значи, че детето решава. Значи, че мнението му се взема предвид според възрастта и зрелостта. В решения за местоживеене, за училище, за медицинска процедура — гласът му трябва да бъде чут. Затова е важно да се знае, че изслушването не е гласуване и не отменя отговорността на възрастния. Не защото е равностоен, а защото решението засяга живота му пряко.
Тук има реален конфликт между защита и автономия. Детето трябва да бъде пазено, защото не може да прецени рисковете. Но трябва и да бъде чуто, защото иначе никога няма да се научи да решава. Ето защо възрастта е компромис: на една възраст можеш да избираш приятели, на друга — училище, на трета — лечение. Границите не са еднакви в различните държави и не са логически, а политически. Поради това е добре да се обяснява защо една граница е там, а не просто да се налага. Те са опит да се намери точка.