Една империя управлява огромна територия с изненадващо малко чиновници. Няма поща във всяко село, няма полиция на всеки ъгъл, няма училище във всяка долина. И въпреки това системата издържа векове и събира данък от места, до които от столицата се пътува седмици. Това е възможно, защото империята не се опитва да управлява всичко. Тя оставя на местните общности да се управляват сами, стига да плащат редовно и да не вдигат бунт. Това е пестеливо управление, а не слабо. Затова тя е по-добър пример за изкуството на управлението, отколкото за неговата сила.
Ключовата идея е, че различието е признато и подредено. Общностите се организират около религията си и получават право да уреждат вътрешните си дела — брак, наследство, училище, благотворителност — чрез своите религиозни водачи. Държавата не се меси в това, което не ѝ носи пари и не застрашава реда. В замяна събира данък и изисква лоялност. Това създава система, в която мнозина могат да живеят по своите обичаи, без да стават равни. Ето защо в нея можеш да си различен, без да си равен — и това е едновременно нейната стабилност, и нейната несправедливост.
Но има важна подробност, която често се пропуска: различието е правно, не само социално. Разликата между мюсюлмани и немюсюлмани не е само в обичая, а в данъка, в свидетелството пред съд, в правото да носят оръжие, в достъпа до висши постове. Системата е била толерантна към вярата и йерархична по статут. Това е важна разлика, защото днес думата „толерантност“ се разбира като равенство, а в онази система е означавала по-скоро „позволено, но подчинено“. Оттук сравнението с днешните представи за права е подвеждащо: системата е давала място, но не е давала равенство.