През 1966 година в училища в Китай ученици започват да нападат учителите си. Не отделни случаи, а организирано: събират се, обявяват учителя за враг на народа, поставят му шапка, карат го да стои на колене и го бият. Учебниците се горят, библиотеките се затварят, имената на улици се сменят. Властта не спира това — тя го насърчава. Точно това е най-важното за разбиране на събитието: то не е бунт на младежта срещу властта, а инструмент, използван от властта. Затова е важно да се разбере, че това не е била революция отдолу, а кампания отгоре, която е използвала енергията на младите.
Логиката е била политическа, а не културна. Ръководителят иска да премахне съперници в партията и да възстанови контрола си над апарата, който се е бюрократизирал. За да го направи, му трябва сила извън апарата — младежта е идеална, защото е масова, ентусиазирана и няма собствена институция. Ето защо тя се насъсква срещу „старото“: учители, професори, партийни кадри, обичаи, книги. Всяка от тези цели има обяснение, което звучи благородно за този, който го чува. Оттук първата жертва винаги е училището: то е институцията, която учи на разлика между факт и мнение, а точно тази разлика е опасна за всяка кампания.
Вторият етап е по-малко известен. Когато младежките групи стават твърде силни и започват да се бият помежду си, властта ги разпуска и изпраща членовете им в провинцията. Милиони млади хора прекарват години в селски труд, далеч от образование и от семейства. Това не е наказание за бунт, а продължение на същата логика: младежта, която беше инструмент, трябва да бъде извадена от градовете, когато вече не е полезна и когато е станала опасна. Поради това изпращането в провинцията е било и начин да се разреди напрежението в градовете, които вече не са можели да издържат младежките групи.