Преди двеста години почти цялата работа на света е била мускулна — човешка или животинска. Един човек е можел да изора толкова, колкото може да издържи един вол, и толкова, колкото позволява денят. После се появява машина, която не се уморява и не иска хляб. Тя гори въглища и прави движението там, където има въглища. Това звучи като техническа подробност. Всъщност е най-голямата промяна в ежедневието на човека след началото на земеделието. Единственото сравнение по мащаб е преходът към земеделие, при който човекът също е спрял да следва храната и е започнал да я произвежда.
Ключът не е в самата машина, а в това, че енергията се отделя от мястото си. Преди силата е трябвало да бъде където е водата, вятърът или животното. След въглищата фабриката може да бъде където има път, пристанище или хора. Затова се появяват градовете, които растат за едно поколение, и селата, които се обезлюдяват. Хората не избират да се преместят от желание за приключение; те следват работата, а работата следва енергията. Ето защо индустрията не е просто по-бързо производство, а нов вид география — тя подрежда хората според енергията, а не според земята.
Втората последица е, че производството става по-евтино на единица. Това не означава, че работникът забогатява веднага. В началото условията са тежки: дълги смени, опасни машини, детски труд, жилища без канализация. Печалбата първо отива при собственика на машината, защото той е направил инвестицията и поема риска. Едва по-късно, чрез организация, законодателство и конкуренция, част от растежа стига до заплатите. Оттук историята на индустрията е и история на работническото движение: без организация подобрението не идва само, колкото и да расте производството, защото печалбата първо отива при собственика.