Баща ми веднъж чу една плоча от стаята ми и влезе да я спре. Не каза, че е лоша; каза, че не разбира как може да се слуша това. Аз се обидих, разбира се, и това беше първият път, в който разбрах, че музиката ми казва нещо за мен, което не можех да формулирам. Той беше израснал с други песни и други маниери, и разликата между нас не беше във вкуса, а в това кои сме и какво искаме да бъдем. Затова музиката е и най-лесният начин да се покаже разликата между две поколения.
След войната се появява поколение с пари и време — тийнейджъри, които ходят на училище, имат джобни пари и не трябва да работят от дете. За тях се прави пазар. Рокендролът съчетава блус, кънтри и електричество, но най-важното е друго: той отделя младите от родителите им. Оттам нататък музиката става маркер за идентичност — и индустрия, която продава точно тази идентичност на части. Затова рокендролът не е просто стил, а момент, в който младостта става отделна категория с собствени пари и собствени вкусове. Това е икономика, не само изкуство.
Механизмът е двоен. От една страна, музиката дава на младите език, с който да кажат, че не принадлежат на света на възрастните. От друга, тя е продукт, който се продава на същите тези млади и който живее от усещането за бунт. Поради това всяко поколение има своя музика, която родителите му намират за шумна, и всяко поколение смята, че неговият бунт е истински, а следващият е просто мода. И двете вярвания са искрени и двете са грешни. Ето защо всяко поколение има своя песен за бунт и своя реклама, която я използва след година.