В учебника имаше списък с книги, които трябва да се прочетат, и до всяка — по две изречения обяснение. Попитах учителката защо точно тези, а не други. Тя отговори честно: защото така е прието и защото тези се изучават. Отговорът не беше лош, но беше показателен. Зад всяка книга в списъка стои решение, взето от някого, по някаква причина и в някакъв момент. Канонът не е списък на най-добрите книги; той е списък на онези, които институциите са решили да предават. Това не е тайна, но рядко се казва на глас пред учениците.
Затова в него винаги има политика, дори когато тя не се споменава. Кой е включен, кой е изваден, кой е преведен и кой не е — всичко това зависи от издателства, университети, награди и хора, които имат време да спорят за репутации. Канонът се променя бавно, но се променя, и всяка промяна е резултат от нечие упорство. Полезният въпрос не е кои са великите книги, а кой решава това и с каква цел го прави. Поради това е полезно да се гледа не само какво е включено, но и какво е изключено.
Освен това има практическа причина канонът да съществува. Общността се нуждае от общи референции: когато двама души са чели едно и също, те могат да разговарят по-бързо и по-точно. Училището не може да преподава всичко, затова избира. Проблемът не е в избора, а в това той да бъде представян като естествен, сякаш книгите сами са се подредили. Когато изборът се признае за избор, той става проверим и може да бъде оспорен. Поради това канонът е по-скоро инструмент за разговор, отколкото мярка за стойност. И като всеки инструмент, той може да се използва добре или зле.