Ръководителят заминава за три дни и екипът продължава да работи. Никой не пита къде е, никой не отлага решение, никой не чака одобрение за дреболия. Когато се връща, открива, че нещата са се случили без него. Това е най-честният тест за лидерство, който съществува, и той не се провежда нарочно. Лидерът не е този, който решава всичко, а този, който създава условия другите да решават. Затова най-важното му качество не е харизмата, а способността да прави хората способни. Затова е по-полезно да се пита какво остава след него, отколкото какво прави, докато е там. Отговорът се вижда в решенията, които екипът взема без него.
Механизмът работи чрез два инструмента. Първият е ясният стандарт: какво е добро, какво е готово, какво не се прави. Без стандарт всяко решение изисква консултация, защото човекът не знае дали е в рамките. Вторият е правото на грешка в рамките на стандарта: ако човек знае къде е границата, той може да действа вътре в нея, без да пита. Поради това добрият лидер прекарва време в обясняване на границите, а не в проверяване на всяка стъпка. Стандартът е форма на уважение, а не на контрол: той позволява на човека да действа, без да се страхува, че ще сгреши.
Следващата част е разликата между зависимост и самостоятелност. Лидер, който решава всичко, създава екип, който не може без него, и това изглежда като незаменимост, а всъщност е ограничение. Лидер, който учи другите да решават, губи монопола върху умността и печели време. Ето защо истинският показател не е колко е нужен на екипа, а колко екипът може без него. Това е неудобна мярка за егото и много полезна за работата. Поради това е полезно да се мери не колко въпроса получава лидерът, а колко въпроса екипът решава сам. Това е мярка, която не се вижда в отчетите, но се вижда в отпуските.