В средата на среща колега казва нещо снизходително за проекта ти и ти усети как гърдите се стягат. В следващите две секунди или казваш нещо остро, или млъкваш и после се ядосваш на себе си. Гневът е бърз, защото е стар механизъм: той възниква, когато нещо важно за нас е нарушено — граница, справедливост, уважение, статус. Затова той не е просто лошо настроение, а информация. Затова той рядко е напълно погрешен и почти винаги е неточен. Ето защо той е по-полезен като сигнал, че нещо е важно, отколкото като инструкция какво да правиш.
Информацията обаче е кодирана. Гневът казва „това е нарушение“, но не казва какво точно е нарушено. Може да е неуважение, може да е страх, че ще излезеш некомпетентен, може да е умора. Поради това първата полезна стъпка е да преведеш: какво точно ми беше отнето в тази секунда — контрол, признание, сигурност, честност? Отговорът рядко е очевиден и почти никога не е това, което казваме на глас по време на спора. За тази причина първата стъпка е превод, не въздържане. Въпросът „какво точно ме нарани“ е по-полезен от „защо съм толкова ядосан“.
Втората особеност е, че гневът стеснява мисленето точно когато трябва да е широко. Тялото се подготвя за конфронтация, вниманието се фокусира върху заплахата, способността да виждаш другата гледна точка намалява. Решенията, взети в гняв, обикновено са прости и после скъпи. Не защото човек е глупав, а защото е в режим, който е създаден за бягство, а не за преговори. В гняв човек казва неща, които после трябва да обяснява, и то пред хора, които помнят тона, а не аргумента. Най-добрите решения в конфликт се взимат след пауза, не в разгара.