Сутринта отваряш пощата и първите два часа отиват за неща, които някой друг е сметнал за спешни. Най-важната задача — тази, която никой не иска днес, но която ще промени нещо след година — остава за „когато имам време“. То не идва. Това не е лична слабост, а структура: спешното има глас, а важното няма. Затова приоритизацията не е умение да се работи по-бързо, а умение да се избира какво изобщо няма да се прави. Затова е добре да се започне с въпроса кой има интерес нещо да изглежда спешно.
Механизмът е в разликата между двете думи. Спешното изисква реакция сега; важното има голям ефект. Те се пресичат в четири комбинации и най-опасната е третата: спешно и важно. Тя изглежда като героизъм, а всъщност често е резултат от това, че важното е било отлагано, докато стане спешно. Най-полезният въпрос не е „кое е спешно“, а „кое ще стане спешно, ако не го направя сега“. Ето защо е полезно да се гледа не само какво гори днес, а какво ще гори след месец, ако никой не го докосне.
Следващата част е капацитетът. Денят има краен брой часове, а вниманието има краен брой включвания. Поради това всяко „да“ на една задача е „не“ на друга, дори това да не се вижда. Хората, които свършват много, не са по-бързи — те са по-безмилостни към задачи, които не водят до никъде. Най-добрата оптимизация е отказът: да се махне нещо от списъка, вместо да се търси начин то да се свърши по-ефективно. Ето защо е добре да се води списък на отказаните неща, защото той показва какво си избрал, а не какво си загубил.