В малка стая без прозорци двама основатели показват презентация от единайсет слайда. Партньорът в инвестиционния фонд ги слуша двайсет минути, задава три въпроса и накрая пита не колко е хубав продуктът, а колко голям може да стане пазарът. Основателите отговарят с число, което самите те не вярват напълно. Срещата свършва учтиво. Те ще научат отговора след седмици, по имейл. Междувременно фондът е гледал още двайсет такива срещи и ще инвестира в две. Никой не пита дали идеята е полезна за хората; питат дали може да стане голяма.
Математиката зад това поведение е безмилостна. Фондът знае, че повечето му инвестиции ще струват нула — не защото е сбъркал, а защото е нормално. Печалбата идва от малцина, които се връщат многократно. Затова той не търси „добър бизнес“, а бизнес, който може да стане много голям, защото само голям връща целия фонд. Оттук идват и странните съвети: не печели сега, расте бързо; не оптимизирай разхода, купи пазарен дял. Това е разумно за портфейл от трийсет залога и опасно за един. Затова фондът предпочита пазар, който расте, пред пазар, който вече е голям.
Договорът носи втората половина от историята. Инвеститорът рядко купува просто дял; той купува привилегия първи да си вземе парите при продажба, понякога с гарантирана възвръщаемост, и места в борда. Основателят получава капитал и ментор, но и график: следващият рунд трябва да дойде преди парите да свършат, иначе условията се влошават. Ето защо „расти или умри“ не е културна черта на сектора, а резултат от структурата на фонда, който има краен срок. Поради това успехът се мери с напредък по график, а не само с печалба в края на годината.