Отваряш документ с намерение да напишеш един абзац. След четиридесет минути имаш три отворени раздела, две проверени пощи, едно съобщение, на което си отговорил твърде подробно, и смътно усещане, че нещо си свършил. Абзацът не съществува. Денят не е бил празен — бил е насечен на малки парчета, всяко от които е изглеждало като работа и всяко от което е оставило смътна следа. И точно това е разликата: вниманието не се губи наведнъж, а на откъслеци от по няколко секунди, които накрая не оставят нищо цяло.
Мозъкът не върши две умствени задачи едновременно; той превключва между тях и всяко превключване има цена. Част от цената е времето за връщане към контекста — къде бях, какво реших, какво следва, защо точно тази формулировка не ми харесваше преди две минути. Друга част е по-фина и по-скъпа: след прекъсване човекът работи по-повърхностно, защото не си позволява да навлезе, знаейки, че всеки момент може да бъде спрян. Затова усещането за заетост е силно, а резултатът — слаб. Не липсва усилие, липсва непрекъснатост. Затова и кратката проверка на пощата не е кратка; тя е скъпа, дори когато трае секунди.
Причината е и структурна. Вниманието има ограничен капацитет и той не се разтяга с мотивация, колкото и да си решен да се съсредоточиш. Можеш да го насочиш, но не можеш да го удвоиш с желание. Ето защо единственият работещ подход не е да работиш повече часове, а да защитиш по-дълги блокове, в които нищо не те вика и никой не очаква отговор до петнадесет минути. Два часа без прекъсване дават повече от пет часа с отворена поща, макар на хартия вторите да изглеждат по-сериозни. Разликата е в броя на връщанията, а не в броя на часовете.