Преди да има монети, е имало добитък, сол, зърно и метал. Тези неща са били пари, защото са били едновременно полезни и ограничени — не можеш да направиш безкрайно много сол. После се появява монетата: парче метал с печат, който гарантира тегло и чистота. Печатът е важен, защото премахва необходимостта да теглиш и проверяваш всеки път. Така се появява доверието към институцията, а не към веществото, и това е първата голяма стъпка към днешните пари. Затова парите са институция, а не вещ: те работят, защото има кой да гарантира печата и кой да приеме разписката.
Следващата стъпка е хартията. Тя е разписка за злато, съхранявано в склада, и работи, докато хората вярват, че могат да го получат. После разписките започват да се предават вместо метал и никой не иска да го види. В този момент парите стават обещание. А обещанието може да бъде нарушено — затова историята на парите е история на инфлации, на измами и на опити да се напечата повече, отколкото има зад гърба. Ето защо всяка инфлация е и политическо събитие, а не само икономическо — тя преразпределя от спестителите към длъжниците.
Днес по-голямата част от парите не съществуват като банкноти. Те се създават при кредитиране: когато банката отпусне заем, тя записва сума по сметката ти, без някой да е донесъл пари в касата. Тази сума съществува, защото е записана и защото всички я приемат. Оттук парите са едновременно много реални — с тях се плаща храна и наем — и напълно конвенционални: те са запис, който работи, защото всички се съгласяват да работи. Поради това количеството пари в една икономика не е фиксирано от природата; то се определя от решения, които някой взима.