През 1929 година цените на акциите в Ню Йорк падат рязко. Само по себе си това не е катастрофа — на борсата има спадове често. Катастрофата идва от това, което се случва след това: хората спират да харчат, защото се страхуват; фирмите спират да инвестират, защото не знаят какво следва; банките, които са дали заеми на тези фирми и на тези хора, започват да губят. Всяка от тези реакции е разумна поотделно. Заедно те създават низходяща спирала, която се самоподхранва. Затова най-опасното в една криза не е първоначалният удар, а начинът, по който хората си обясняват какво следва.
Механизмът има име и е полезен за разбиране на всяка криза. Когато всички едновременно искат да си върнат парите или да продадат, цената пада, а парите изчезват от обръщение — не защото са изгорени, а защото никой не ги харчи и не ги дава назаем. Колкото по-малко пари се движат, толкова по-малко сделки има; колкото по-малко сделки, толкова повече хора остават без работа; колкото повече хора са без работа, толкова повече намаляват разходите. Кръгът се затваря. Ето защо централната банка има странна роля: тя трябва да убеди всички, че парите имат стойност, и да го направи точно когато никой не вярва.
Банковата система усилва ефекта. Банката държи малка част от депозитите в каса и дава останалото назаем. Това работи, докато всички не поискат парите си едновременно. Ако достатъчно хора се уплашат, банката трябва да продава активи набързо, за да плаща, а бързата продажба сваля цената на активите, което прави следващата банка по-уязвима. Оттук кризата не остава в един град — тя пътува по веригата от заеми между институциите. Поради това гарантирането на депозитите е не подарък към банките, а начин да се спре бягането към касата, преди да е започнало.