Теглиш кредит за нов покрив и никой не те пита защо. Теглиш кредит за почивка и банката вдига лихвата. Разликата не е в сумата, а в това какво остава след година. Покривът спира теч и запазва стойността на жилището — той е актив, който работи вместо теб. Почивката свършва и оставя снимки и спомен. Точно това разграничение — за какво се заема — е най-полезният начин да се мисли за държавния дълг, който изглежда съвсем друга материя. Затова първият въпрос към всеки дълг е не колко е голям, а какво остава след него — мост, болница или нищо.
Държавата заема, когато иска да направи сега нещо, което ще се изплаща с години. Магистрала, водопровод, болница, училище. Логиката е, че ползата ще се ползва от хора, които още не са родени, а е справедливо те да участват в плащането. Ако лихвата по дълга е по-ниска от растежа на икономиката, дългът дори не нараства като дял от продукта. Това не е трик, а аритметика — и тя работи, докато двете числа са в този ред. Условието е ползата да е реална, а не обещана: много проекти се оказват по-скъпи и по-малко полезни, отколкото са били в сметките.
Проблемът идва, когато заемът покрива текущи разходи. Заплати, помощи, субсидии — неща, които свършват в рамките на годината и не оставят нищо след себе си. Тогава всяка година трябва да се заема отново, за да се плати същото, а лихвата се трупа върху лихва. Държавата не фалира като магазин, защото може да събира данъци и да преструктурира. Но може да изпадне в състояние, в което никой не ѝ вярва — и тогава заемът става скъп точно когато е най-нужен. Ето защо най-опасният дълг е не най-големият, а този, който се взима, за да се плати предишният.