Римската империя не пада в един ден. Тя се разтваря — бавно, на части, в продължение на векове, и в процеса се превръща в нещо друго. В нейните граници се движат цели народи: готи, вандали, лангобарди, франки, славяни, авари, хуни. Едни идват като наемници, други като бежанци, трети като завоеватели, а четвърти — като всичко това последователно. Това движение е причината днешна Европа да изглежда така, както изглежда, и то не е било нито кратко, нито еднозначно. Затова тя е по-добре да се разбира като разтваряне, отколкото като събитие с дата — процес, при който една форма постепенно става друга.
Задвижващата сила е комбинация от натиск и привлекателност. От изток идват конни народи, които изтласкват съседите си; климатът и добивът се менят; а отвътре Рим предлага нещо, което никой не иска да пропусне — земя, пътища, данъчна система, складове, право. Ето защо хората не просто бягат, те се стремят да влязат. Миграцията е едновременно бягство от нещо и желание за нещо, и двете могат да бъдат верни за една и съща група. Оттук двете обяснения не се изключват: една и съща група може да бяга от нападение и да търси по-добър живот.
Втората причина е, че империята вече не може да плаща за собствената си защита. Тя наема федерати — цели племена, които служат срещу заплащане и земя. Когато парите свършват, тези групи започват да си вземат сами това, което им се дължи. Така защитата се превръща в претенция, а претенцията — в собствена власт. Рим не е победен от външна армия; той е изпуснал монопола върху силата, като я е делегирал на хора, които не е можел да контролира. Поради това ключовият въпрос за всяка империя е на кого е делегирала силата и дали още може да си я върне.