През есента над един планински проход прелитат птици, които не са се учили на този маршрут. Те идват от север и летят на юг по линия, която съществува от хиляди години и не е отбелязана никъде. Младите тръгват сами, понякога след родителите си, понякога без тях, и все пак намират мястото. Те имат сетива, които човек трудно си представя: посока по слънцето, по звездите, по магнитното поле и по миризмата на вода. Миграцията е инстинкт, който работи по-точно от много технологии и който не издържа промяна в средата.
За да издържи полета, птицата трябва да натрупа мазнина, която е горивото ѝ, и това прави спирките толкова важни, колкото маршрута. Плитчина, оризище или езеро, където може да се храни и да почине, е част от пътя, не украшение. Ако една спирка изчезне, птицата не може просто да продължи, защото трябва да лети по-далеч, отколкото ѝ стига горивото. Затова опазването на миграцията не е опазване на едно място, а на верига от места, свързани помежду си. Една скъсана връзка обезсмисля цялата верига. Затова картата на миграцията е карта на местата за хранене, не на линиите във въздуха.
Ориентацията работи на няколко нива едновременно и това я прави устойчива. Слънцето дава посока, но се движи, ето защо е нужен вътрешен часовник, който коригира ъгъла през деня. Звездите дават по-стабилна опора през нощта, магнитното поле — компас, който не зависи от времето, а мирисът помага за последните километри. Когато една система се обърка, например заради изкуствена светлина или магнитни смущения, другите могат да я компенсират донякъде. Поради това миграцията е устойчива, но не е непробиваема, и точно тази разлика се пропуска. Следователно учените говорят за няколко компаса, а не за един.