Представи си стая, в която двама души си говорят на език, който никой друг на света не разбира. Те се смеят на нещо, което само те помнят. Когато единият умре, другият остава последният говорител — и от този момент езикът е жив само докато той е жив. Това не е метафора, а точно описание на онова, което се случва с хиляди езици днес. Езикът умира не когато го забранят, а когато децата спрат да го учат. Затова езиковата смърт е тиха: не се чува взрив, а само все по-малко разговори на същото място. Последният говорител често не знае, че е последен.
Механизмът е в ежедневието, не в законите. Езикът се предава от родител на дете, на улицата, на пазара, в кухнята. Когато семейството се премести в град, когато децата учат в училище на друг език и когато работодателят изисква трети, употребата се свива до няколко теми. После изчезва и от тях. Затова урбанизацията и училището са по-опасни от забраните: забраната предизвиква съпротива, а удобството — не. Езиците умират най-бързо в големите градове, а се задържат в селата и в планините, където ежедневието не изисква втори език.
Другата част е какво изчезва заедно с езика. Той не е само набор от думи, а система за класифициране на света: имена на растения, на ветрове, на места, на роднински връзки, за които няма точна дума в големия език. С него си отива и знание, което никой не е записал, защото е било очевидно за всички, които са го знаели. Ето защо усилията за съхранение са едновременно културни и научни, а не само сантиментален спомен за миналото. Поради това документацията е важна, но недостатъчна: тя пази думите, а не начина, по който се използват. Разликата е като между снимка на танц и самия танц.