Дете на четири години говори с майка си на един език, обръща се към баба си на друг и коментира играчката си на трети. Възрастните около него се тревожат: „обърква се“. То не се обърква. То прави точно това, което прави всеки двуезичен човек — избира език според събеседника и според това кой език има по-удобна дума за случая. Смесването, което изглежда като грешка, е стратегия за пестене на усилие и за точност. Затова е по-полезно да се гледа какво прави детето, отколкото какво казват тестовете за него.
Механизмът е в това, че двата езика не живеят в отделни чекмеджета. Те споделят една система за понятия и се различават в думите и в граматиката. Затова, когато детето не намери дума навреме, то взема от другия език — и това е по-бързо, отколкото да спре и да търси. С възрастта и с повече опит тази взаимозаменяемост намалява, но не изчезва. И при възрастните двуезични хора превключването остава автоматично и изисква усилие само когато единият език е слаб. Ето защо двуезичните хора понякога знаят думата, но не и превода — и това е нормално.
Следващата част е за цената. Двуезичието не е безплатно: за да поддържаш два езика на високо ниво, трябва да ги използваш и двата, редовно и в различни ситуации. Ако единият се използва само вкъщи и само за битови теми, той изостава и се превръща в език на кухнята. Поради това е важно количеството и качеството на контакта — не само колко думи знаеш, а за какви неща можеш да говориш на този език. Езикът се поддържа от употреба, не от спомен. Една книга на слабия език прави повече от десет урока по граматика.