Като дете четох под одеялото с фенерче, защото след определен час трябваше да спя. Книгата описваше свят, в който хората имат номер вместо име, и аз си представях какъв би бил моят. Не си спомням нито един технически детайл от нея, нито как е устроена машината, която раздава номерата. Спомням си усещането, че правилата на моя собствен свят не са единствените възможни и че някой ги е подредил така, както е можел да ги подреди другояче. Това усещане остана с мен по-дълго от всеки урок. Тя също така ме научи, че една книга може да бъде интересна, без да е вярна.
Фантастиката работи с едно просто правило: сменя се една предпоставка, а всичко останало се оставя да работи по своите закони. Ако хората не умират, какво става с брака, с наследството, с работата и с досадата? Ако машините мислят, кой носи отговорност за тяхното решение? Авторът не измисля свят от нулата, а взема един елемент и проследява последиците честно, дори когато стават неудобни. Точно тази последователност отличава жанра от приказката. Затова във фантастиката най-важният въпрос е не как работи машината, а кой седи до нея, когато тя се развали.
Затова добрите книги в жанра са по-скоро социология, отколкото техника. Технологията е само повод да се видят институциите, които иначе изглеждат естествени: кой има право да решава, кой плаща, кой се грижи за тези, които не могат. Когато авторът описва училище след сто години, той всъщност описва какво обществото смята, че децата трябва да знаят. Когато описва затвор, той описва какво смята за опасно. Технологията сменя декора, въпросите остават същите. Това е и причината жанрът да остарява по-бавно, отколкото приличащите му технологии: той описва не устройства, а отношения.