Дете се удря, плаче и не знае какво го боли — глад, уплаха или обида. Възрастният казва: „Ядосан си, защото ти взеха играчката“. И детето се успокоява малко по-бързо, отколкото ако никой не беше казал нищо. Това не е магия и не е възпитателна техника. Това е най-простата демонстрация на връзката между език и емоция: когато назоваваш чувството, интензитетът му спада, защото то престава да бъде неясно. Думата не премахва болката, но ѝ дава форма, а с формата идва и усещането, че нещо може да се направи. Това работи и при възрастни.
Механизмът се нарича афективно етикетиране и работи на няколко нива. Първо, даването на име изисква разпознаване: трябва да различиш какво точно усещаш. Второ, названото чувство се отделя от теб — има обект, има причина, има граници. Трето, думата връща контрола, защото превръща състоянието в нещо, за което може да се говори. Затова хората, които имат богат речник за чувства, обикновено се справят по-добре със стреса. Поради това езикът за чувствата е по-скоро карта, отколкото списък, и колкото по-подробна е картата, толкова по-малко се губиш. Заради това е добре да се учи по няколко думи наведнъж, а не цял списък.
Обратното също е вярно. Когато липсва точна дума, различни състояния изглеждат еднакви: глад, гняв и страх могат да се усетят като раздразнение. Човек яде, когато е уморен; крещи, когато е уплашен; нарича „стрес“ всичко, което не може да назове. Ето защо разширяването на речника не е интелектуално упражнение, а практическа мярка. Езикът тук работи като инструмент за навигация в собствения опит. Поради това най-полезната промяна в ежедневието е да се заменят общите думи с по-конкретни, когато говориш за себе си. Това става с практика, не с усилие на волята.