Отвори меню в квартална кръчма и прочети. Салата, скара, картофи — всекидневни думи. После погледни по-внимателно: една идва от гръцки, друга от турски, трета от френски, четвърта от английски, а предпоследната е славянска. Никой не се замисля, защото езикът не носи етикети. Той е приел всичко, което му е трябвало, и го е направил свое. Това е нормалното състояние на всеки жив език и всяка представа за „чист“ език е историческа фантазия. Затова езикът на една кухня е по-добра история за обмена, отколкото всяка книга по история.
Механизмът е прост: заема се това, за което липсва дума или за което местната дума е неудобна. Обикновено заемката идва с предмета — храна, техника, професия, мода. Затова най-много заемки има в областите, където обменът е бил интензивен. Езикът не се срамува: ако трябва да назовеш нещо ново, по-лесно е да вземеш готовата дума, отколкото да измислиш нова и да убедиш всички да я ползват. Така че заемката е икономия на колективно усилие. Ето защо най-много заемки има там, където хората работят заедно, а не там, където се карат.
Другата част е приспособяването. Заемката почти никога не остава чужда. Тя се подчинява на местната граматика, получава род, скланя се, променя ударението, понякога се съкращава до неузнаваемост. След две поколения никой не помни откъде е дошла. Поради това езикът не е колекция от думи, а система, която смила всичко постъпило. Точно това смилане показва, че езикът е жив — мъртвите езици не заемат, те само се цитират. Живият език поглъща и променя. Заради това е трудно да се каже коя дума е „наша“ — почти всяка е била чужда някога.