В музейната зала е тихо и хладно, а по стените висят неща, които някога са били в нечия стая. Ваза, часовник, снимка на непознати хора, детска рисунка. Всяко от тях е било част от живот и е изгубило тази си функция, когато е влязло тук. Сега то има друга: да бъде доказателство. Музеят не е склад за хубави неща. Затова музеят е по-близо до аргумент, отколкото до колекция, макар посетителите да виждат само вещите. Той е аргумент, изграден от предмети, и този аргумент разказва какво една общност е решила да си спомня.
Първата работа на един музей е да събира, но събирането не е пасивно. Всеки предмет, който влезе в колекция, измества друг, който не е влязъл. Затова колекцията е резултат от избори, а изборите винаги имат критерий: рядкост, цена, естетика, историческа стойност, произход. Проблемът е, че критерият се променя, а колекцията остава. Ето защо всяка нова придобивка е и решение какво да остане невидимо за следващите десетилетия. Никой не може да събере всичко и това е ограничение, а не зла воля. Поради това музеите прекарват десетилетия в обяснения защо имат толкова много от едно и толкова малко от друго.
Втората работа е опазването и тук има неприятна истина. Предметът в музей не е по-защитен от предмета вкъщи, той е просто по-бавно разрушаван. Светлината, влагата, топлината и допирът въздействат винаги. За тази причина витрините са тъмни, температурите са ниски, а разстоянието между посетителя и предмета е премерено. Консервацията е по-скоро забавяне на разрухата, отколкото спиране, и това е честна формулировка. И хранилищата растат по-бързо от залите, което е неудобна истина за всяка институция. Това е и причината толкова много неща да са в хранилище, а не в зала: показването е разход, който се плаща с живота на предмета.