В една стая двама души спорят за един ред от текст, който е на две хиляди години. Те не се карат; те сравняват тълкувания и цитират други, които са спорили преди тях. На масата има книги с коментари върху коментари. Никой не печели. След час и двамата отиват да ядат, а на следващия ден продължават от същото място. Точно това е картината на юдаизма като традиция: не вяра, която изисква съгласие, а разговор, който изисква участие и уважение към въпроса. Затова и уважението тук се изразява не в съгласие, а в това да вземеш въпроса насериозно.
Затова юдаизмът е едновременно религия, народ и традиция на тълкуване и трите не могат да се разделят лесно. Тората дава основата — закон, разказ, заповеди. Талмудът дава метода: записи на спорове, въпроси без окончателен отговор, мнения на онези, чието мнение не е прието, запазени редом с другите. Това е необичайно и показателно: традиция, която пази несъгласието, а не само решението. Поради това изучаването е форма на благочестие — то самото е действието. И традицията е оцеляла не въпреки споровете, а благодарение на навика да ги пази записани.
Практиката обхваща целия ден и това е разликата с религиите, които се събират веднъж седмично. Съботата отделя време — не просто почивка, а забрана за работа и задължение за заедност. Хранителните правила оформят кухнята и общуването. Календарът подрежда годината около паметта. Ето защо човек може да е напълно невярващ и пак да спазва съботата или да не яде определено, защото това е идентичност, а не убеждение. Юдаизмът се предава чрез практика по-успешно, отколкото чрез вяра. Поради това и разликата между вярващ и невярващ в тази традиция е по-малка, отколкото изглежда отвън.