Получаваш съобщение от колега: една кратка дума, без точка, без поздрав. Веднага усещаш хлад. После се оказва, че човекът е писал от телефон, докато е чакал автобус, и е искал само да потвърди час. Нищо не е било студено — просто липсва тон. Точно тук започва темата за езика в мрежата. Писането върна в писмената реч нещо, което тя беше загубила: скорост, фрагментарност, присъствие на тялото, макар и преведено на знаци. Първата реакция на кратко съобщение е по-добре да бъде въпрос, не заключение. Това е разликата между тон и намерение.
Механизмът е компенсация. Устната реч носи смисъл не само с думите, а с паузата, погледа, усмивката. Когато общуването мине в текст, тази информация изчезва и се налага да бъде заменена. Ето защо се появяват емотикони, удивителни знаци, повторения, умишлено удължени букви, малки букви вместо главни. Всяко от тези решения е опит да се върне тонът. Те не са развален език, а разширение на азбуката с нови функции — и както всяко разширение, се учат с употреба. Поради това и най-добрите текстови шеги са тези, в които тонът е излишен, защото думите са достатъчни.
Следващата част на механизма е икономията. Писането на телефон е бавно, затова се съкращава: „ок“, „мн“, „според мен“ става знак. После съкращенията се разпространяват и започват да означават повече от буквалното си съдържание — те показват, че си в определен кръг, че говориш неформално, че не си бюрократ. Така възниква регистър: набор от навици, които читателят разпознава за части от секундата и според които решава как да те приеме. Регистърът е по-важен от граматиката. Един и същ човек звучи различно в различните приложения и това не е непоследователност.